За тръните по тротоарите

Започвам с уговорката, че съм наясно колко трудно е да си пешеходец в нашата родна страна – понякога тротоарите са разбити, на тях са паркирани автомобили, минирани са от кучета/котки дори хора, а на места дори липсват такива… Но въпреки това, благодарение на макар и некадърно градско планиране и не добре усвоени пари по евро проекти (и доста нелепо изпълнение) – се появиха и алеи, посветени на пешеходците. Аааалелуя!

Но явно поради тоталното неудобство на досегашните тротоари – пешеходците отказват да вървят по тях и за това предпочитат (по-уютно им е явно) да се щурат по пътното платно :).

Да, това ще е кратък очерк за най-досадните навици на пешеходците! Моля, без обиди – на всеки от нас се е случвало да „блее“ и дори да не разбере как животът му е висял на косъм :), дебел колкото е стойността на простото уравнение: уменията на шофьора + неговата съвест = корен квадратен от вероятността да не ни прегази х късмет на втора степен. Май не се получи много проста задача и решението и зависи от това до колко на оня горе му се занимава със спасяването на клетия ни живот.

И тъй като човешкият индивид винаги е мечтал да се намесва в божиите дела, така и някои пешеходци изобщо не мислят, че не работят за положителния отговор на по-горното уравнение.

За тръните по тротоарите
Вече направих уговорката, че на някои места е невъзможно ходенето по тротоарите. Обаче, това НЕ оправдава ходенето по пътното платно, когато тротоарът си е съвсем ОК. Много често наблюдавам това явление в квартала, в който живея. Има хора, които просто НЕ се качват на пешеходната алея все е едно е залята с катран, посипана с тръни и бодили, по нея лазят зарази и бацили, а също така е вероятно и да се дължи такса за преминаване.

Лично аз съм изпробвала ходенето по тротоар и мога да кажа от личен опит, че това са само слухове. Преминаването от шосето на тротоара не е навредило никому! Още повече се радвам на цели орди компании които се нареждат като зле построена войнишка бригада на улицата и разбират, че си се приближил едва след като се наложи да свирнеш с клаксона.

Ето тогава жуженето, суетенето и трескавото тичане по платното от едната страна на пътя до другата, хаотичното преместване на ордата вкупом от ляво на дясно и после пак в средата според мен трябва да бъде изследвана специално. Учени е редно да обяснят на простите шофьори защо АДЖЕБА отнема средно около 8 минути на хората да намерят прикритие между паркираните автомобили, да се скрият зад дърво, да приклекнат зад броня на спряла кола, но в никакъв случай да не се качат на тротоара. И още повече ще се радвам да разбера, защо след като зле конструираната рота тръгне отново – всички тези движения се повтарят при наближаването и неизменния клаксон на следващата кола.

Мистерия!

За пичовските пичове светофарите не вАжАт!

Защо да не притичам на бързо на червено, да се засиля, така, в последния момент и ако може даже да не се огледам, ами да изскоча на платното изневиделица. Това обикновено са много бързащи хора – те бързат да хванат автобуса, тролея, маршрутката… Понякога носят две, три торби със себе си, 10 литрова туба с минерална вода и водят поне едно дете за ръката. Така в бързането освен автобуса, хващат на къс пас и добрия пример на поколението, което създават, за да сме сигурни, че нашите деца зад волана ще бъдат също така стресирани от техните деца - пресичащи на бързо на червен светофар.

Гледащият в другата в посока

Тези са ми супер сладкиши. Изскачат на пешеходната пътека и дори не се обръщат да видят дали ще спреш!!! Това се казва МНОГО уверени в собствения си късмет хора. Винаги като изчаквам тези представители да пресекат си мисля дали си дават сметка, че може нещо да ме разсея (възможности много – дете в колата, звън на телефон, да кихна, нещо да ме заболи изведнъж…) или, че може да не мога да спра… да се стресна и да натисна спирачките много рязко и колата да продължи да се движи… Как е възможно да разчиташ повече на мен като шофьор, отколкото на собственото си чувство за самосъхранение?!

Още една мистерия!!!

Тези, на които с длъжен No matter What!
Да, у нас има ужасно много простаци и нетолерантни шофьори..., но и пресичащите са просто ОЛЕ, Мале! За тях няма пешеходна пътека, светофар, подлез… Случва ми се нон стоп някой на прибежки да минава Околовръстното шосе в София (а всички знаем, че там колите, които се движат с ограничение 80 км./ч са малцинство), да виждам как дядо с бастун преминава на Плиска Цариградско шосе, жена с кафета да притичва на България… Въобще, виртуалното пространство няма да ми стигне да опиша всички примери и ситуации, в които съм попадала. Но при всички тях има два обединяващи фактора:

1) Широка усмивка на лицето (вероятно следствие на адреналина от пресичането)

2) Погледът, с който те гледат в очите и ти казват – все едно ще минеш през мене.

За този поглед мога да говоря много, но няма смисъл. Всеки, който шофира повече от 10- километра на ден го е усещал, когато просто си принуден да изчакаш някой, решил да преминава на 6 метра от пешеходната пътека, да не влиза в подлеза и просто да тества късмета си на скоростните отсечки в града.

Като цяло обособявам живота на пешеходеца на два етапа – преди да стане шофьор и след това.

Повечето дразнещи навици принадлежат на пешеходците, които не сядат често зад волана. Когато минат от другата страна на бариерата, изведнъж си дават сметка, че не искат да разберат дали ангелът им пазител си е взел почивен ден.